Обикновено ние възрастните сме свикнали да поучаваме и се чувстваме отговорни да възпитаме децата и да им дадем от нашата мъдрост и разбирания за живота, но колкото повече общувам с деца, толкова повече се убеждавам, че у децата е събрана някаква свръх-мъдрост, някаква инстинктивна мъдра трезвост, която ние като че ли старателно изтриваме с нашите познания за света. Склонна съм да вярвам на всички учения и теории, които твърдят, че децата се раждат много по-умни, отколкото ние си мислим.

Дали е така? И дали не грешим някъде, когато се опитваме всячески да ги вкараме в матрицата и да им дадем онзи поглед за света, който ние най-добре познаваме? В който вярваме и за който естествено смятаме, че е единствено правилният.

Науката все още не може да се изкаже много ясно по тези въпроси, но всяка майка е била застрелвана с мъдрите откровения на малкото й ангелче.

Аз не съм от тези родители, но вярвам, че много от вас, старателно записват мъдрите мисли на едва проходилите си деца и има какво да ни разкажат, за да почерпим мъдрост от най-малките.

Те я споделят толкова спонтанно, толкова непринудено и толкова откровено.

Ще започна само с констатацията как преди време моето дете убедително твърдеше, че за първия му рожден ден, който не се празнува със свещички, съм му направила най-големия подарък – че съм го родила. Тогава обсъждахме какво да подарим на негово приятелче за рождения ден и аз лекичко си глътнах граматиката – колко проникновени са тези деца! Откъде ги знаят всички тези работи.

Естествено, това не е единственият случай, но ми се струва много показателен за темата и ще се радвам и вие да се включите и да си направим нещо като дневник на детската мъдрост.
Източник: az-jenata.com