Масата беше обсипана с екзотични тропически плодове. Осъзнах, че да си вегетарианец си е голямо предимство – можеш да се насладиш на всякакви плодове, без да се страхуваш, че ще бъдеш изкушен от други невегетариански лакомства. Това беше основното ми занимание в малкия апартамент, в който бях настанена.

Само след няколко часа щях да преживея приключението на живота си! Бях готова за пътешествие с лодка през най-голямата река в света, разсичаща сърцето на тропическите гори, където разнообразната флора и фауна се преплитат в една екзотична многообразност. Докато посягах към динята, мислите ми вече се носеха към амазонските гори…

Пътуването ми започна от Белем, столицата на Пара (Бразилия). Пристанището тук е входът към великите амазонски дъждовни гори. Градът е пъстра етно смесица, където все пак, християнската общност доминира. След няколко часа обикаляне и борба с трафика, Луис и аз достигаме пристанището. Капитанът ни посреща възторжено. След няколко минути насред могъщата река осъзнавам, че градът е страшно оживен и шумен. Няколко лодки се готвеха да отплават към различни дестинации. Моята бе националната гора в сърцето на Амазония.

Докато се отделяхме от брега, погледнах слънцето, обагрило с лъчите си целия пейзаж наоколо. На борда имаше музиканти и скоро всички започнаха да следват ритъма. Да пият, да танцуват и да се забавляват – това е в кръвта на всички бразилци. Седях отстрани, наблюдавайки как хората се събират и танцуват, имайки чувството, че съм загубила себе си. Музиката ставаше все по-силна и по-силна, като само шумът на двигателя я конкурираше.

По палубата имаше удобни хамаци, в които танцьорите се настаниха, когато най-сетне умората ги победи. Долавях далечните крясъци на маймуните. „Я, ето го зовът на джунглата!“, помислих си аз. Беше 3.00 сутринта, и въпреки че се опитах да заспя, не можах да устоя на изкушението да посрещна изгрева. Капитанът ме погледна учудено, но португалският ми не беше достатъчно добър, за да му обясня, затова просто зачаках слънцето.

Хората по крайбрежието, без оглед на възраст, бяха заети със сутрешния риболов. Деца, явно научени от малки да плават с канута, махаха към нас оживено. Това ми напомни за събстените ни деца, които махаха на преминаващите влакове, застанали до релсите.

Реката сменя цвета си 3 пъти – от кафяв, през зеленикав, до сив, през своето пътешествие до устието, близо до Атлантическия океан. Тъкмо разглеждах мъгливия изгрев, когато видях четири розови делфина, правещи сутрешните си упражнения. Направиха само няколко скока, като след това изчезнаха, преди да мога да ги снимам.

„Ето я бреговата ивица“, поясни Луис. Това означаваше, че не сме далич от кея, на който трябваше да акустираме. Бяха изминали повече от 24 часа от последното ни съприкосновение със сушата, преди да започнем това необикновено пътуване. Хамаците бяха прибрани, а багажът – готов. Чувах специфичните звуци на разните земноводни, които бяха сигурен знак, че всеки момент може да се изсипе проливен дъжд. Докато лодката маневрираше, доловихме хора на различни жаби, насекоми и маймуни, които ни приветстваха в тайнствената земя на Амазония.

Това наистина беше най-вълнуващото плаване в живота ми, което ме доведе до място, за което само бях чувала легенди и истории. Явно имам щастлива звезда. Ако е така, благодаря й за възможността да се докосна до този невероятен свят!
Източник: actualno.com