Ивана се събуди малко преди часовника да зазвъни. Беше седем без пет. Това не и се случваше за първи път. През последната една година бе почти всеки ден. Вечер си лягаше рано тъй като нямаше кои знае колко познати в новия град, а и нямаше сериозна връзка с момче. Социалният и живот клонеше към нула. Протегна ръце във въздуха и някакво странно чувство я обзе. Навярно новият ден ще я изненада. Знаеше го още с отварянето на очите си. Стана и тръгна към кухнята за сутрешната доза ароматно и черно кафе. Машината избръмча минута или две и кафето напълни чашата и. Имаше време до осем часа и не бързаше. Наслаждаваше се на ободряващата напитка като отпиваше малки глътки и наблюдаваше през прозореца сутрешните минувачи по улицата. Стана. Оправи сутрешния си тоалет, облече униформата и тръгна към работното си място.

Лека прохлада срази тялото и с излизането от кооперацията, но бързо сутрешното слънце погали лицето и. Бавно и без да бърза стигна до края на улицата.

Там се намираше работата, за която си мечтаеше в университета. Отвори входната врата и влезе. Ивана поздрави портиера с:
-Добро утро – като той също върна поздрава и.

Фоайето на банката не беше голямо и веднага и направи впечатление, че имат нов охранител. Момчето беше високо и облечено в своята униформа. Тя реши, че е висок около метър и осемдесет. Отново я обзе онова сутрешно чувство. За втори път днес, обзе я лека паника и смутена се отправи към бюрото си.

Очакваха я няколко досиета с искания за кредит. Отвори първото и се впусна в рутинната си работата. Спореше и. До обяд беше вече приключила с първата задача за деня си. Така и не разбра, че е време за обедна почивка. Отиде в стаята за почивка и бързо изяде домашно приготвения сандвич. Все едно бързаше за среща с някого. Прииска и се да усети отново топлото, есенно слънце. С бързи крачки, все едно отиваше на неотложна и важна среща, излезе от кредитната институция. Отвън видя отново новият служител на банката и се запъти към него.

-Здрасти. Аз съм Ивана – каза тя.
-Здравей. Мирослав е моето име. Приятно ми е да се запознаем. Нали в банката работиш? – отвърна той.

-Да. Кредитен инспектор съм. Преди една година ме преместиха от клона в София в този тук, тъй като не достигаха служители. Работя и почти не излизам из градчето. Не познавам никого тук освен две колежки, но пък са семейни и не може постоянно да сме заедно извън работно време. Понякога, по-точно рядко, ходим в една механа на по чаша бяло вино. Е много се разприказвах. Разкажи ми за теб – прекъсна словоизлиянията си Ивана.

-Днес ми е първият работен ден тук. Преди три месеца и аз се върнах от София в града. Завърших социология, поработих в столицата, но икономическата криза засегна предишната ми работа и искам не искам трябваше да се върна в родния град. Бях безработен, но тук имам повече познати и приятели и ето сега съм с нова професия и започнах в банката – момчето можеше и още да разкаже за себе си, но Ивана го прекъсна.
-Хубаво е, че вече имаш работа, но аз трябва да влизам иначе ще остана без моята. Доскоро-и тя се запъти към зданието.
Тъкмо отваряше врата да влезе, когато го чу:
-Довечера в осем тук ако искаш да излезем-провикна се Мирослав.
Отново странното чувство я обзе. Това беше за трети път днес. През рамо Ивана отвърна:
-Добре. Ще се видим пред банката.

Денят се изнизваше. Ивана беше окрилена да приключи цялата работа за днес. Щеше да излиза тази вечер и то не с онези две колежки за час на по вино. Неусетно стана седемнадесет часа и тя си тръгна. Есенното слънце вече си тръгваше от деня и захладяваше. Бързо премина по улицата и се прибра в уютният си апартамент. Въпреки че беше на квартира в него тя се чувстваше като у дома си. Имаше на разположение около два часа да се подготви за излизането с Мирослав.

Захвана се първо да сложи малко свеж грим върху лицето си. Замисли се какво да облече. Тук се затрудни, но в крайна сметка предпочете ежедневно облекло. Нахлузи джинсите, облече тъмно червена блуза и зачака да дойде уреченото време.

В деветнадесет и петдесет часа отново тръгна по познатата улица, но не за работното си място, а за срещата с Мирослав. Той я чакаше, както се бяха разбрали по-рано днес. Едва сега Ивана забеляза катранената му коса и добре изглеждащото мъжко тяло. Мислеше го за поредният хлапак, но първото и впечатление щеше да се промени съвсем скоро. Поразходиха се из градчето и седнаха в едно от заведенията на главната улица. Първоначално и двамата мълчаха, но после думите потекоха неусетно.

-От колко време работиш в банката – подхвана Мирослав разговора.
-Малко повече от две години и ми харесва. Завърших финанси и това е моето призвание. Искам да стана поне управител на клон, но трябва време, за да натрупам стаж в тази сфера. Нямам връзки, но съм адски упорита и ще го постигна, но стига с тази работа. Не харесвам и през свободното си вре ме да говоря за служебни задължения. Разкажи какво правиш в свободното си време.-отклони към друга посока диалога Ивана.
-Слушам музика, гледам филми на компютъра и обичам да карам колело-започна Мирослав.
-О, така ли? И аз карам велосипед. Трябва да покараме заедно някой път. Аз харесвам да слушам българска музика. А ти?-говореше Ивана.
-Може. Защо пък не. Сигурно ще е хубаво да покарам с някого. Досега сам бях. Всичко слушам дори и класическа музика. Успокоява ме.
-Зарадваме. Дано не е нахално от моя страна, но нека да е още през първият ни свободен уикенд.

Разговорът вървеше от тема в тема. Неусетно за двамата вече минаваше полунощ. Сетиха се, че ги очаква нов работен ден. Тръгнаха да се прибират. Ивана живееше съвсем близо и предложи:

-Не ме изпращай. Сама ще се прибера. Тъкмо няма да отнемам от времето ти за почивка още.
-Добре, но звънни като се прибереш, за да знам, че си добре. Моя номер е-и Мирослав каза номера си.
-Запомних го, когато се прибера ще си го и запиша. Много лесно помня цифри. Може и професионално изкривяване да ми е. – каза тя.
Мирослав се приближи още по-близо и допря устни до челото и каза:
-Лека нощ.
-И за теб да е лека – отвърна Ивана.

Разделиха се и двамата поеха към домовете си. Ивана не можа да спи спокойно. Мислеше и премисляше цялата вечер. И сега разбра, че странното чувство е било за нещо хубаво и може би ново и непознато начало. Часовникът иззвъня. Ивана едва отвори очи. За първи път, откакто се беше преместила в този град не се събуждаше сама.

Направи всички сутрешни процедури, за да се подготви за деня. Изпи чаша кафе и тръгна към банката. Влезе в познатата сграда поздрави портиера, а също новото момче от охраната. Работата отново и спореше. Вършеше с лекота задачите си.

На обедната почивка пак се видя с Мирослав побъбриха на обща тематика и се разбраха отново да излязат вечерта. Ходиха на вечеря в един от градските ресторанти. Този път се прибраха по-рано, но вечерта мина добре според представите на Ивана.
Дните минаваха.
Вечерите, когато бяха заедно също.
Октомврийските и ноемврийските дни също изминаха.
Наближаваше Коледа и Ивана излезе в отпуск, за да изкара празниците с родителите си. Весело и празнично и беше. Елха, подаръци и детските щуротиите на племенника и.
Заета почти не се сещаше за любовта си, която остави за малко в онова градче. С Мирослав ще бъдат отново заедно, за да посрещнат Нова година.
Ивана беше приготвила сака с багажа си и тъкмо си обуваше ботушите, за да тръгва на път, когато телефона и иззвъня.
-Мило имам подарък и изненада за теб. Довечера трябва да те видя – Мирослав затвори без повече дума да каже.

Развълнувана тя тръгна към автогарата, за да хване автобуса и да се върне при любимия си. Багажът и тежеше, но тя бе окрилена от нетърпение. Щеше да пътува минимум три часа. Време за размисли и плануване на предстоящото посрещане на Новата година.
Настани се. Избра си седалка по в края на превозното средство и зачака да потегли.
Сети се за телефонното обаждане. Мислите и полетяха в посока на каква ли ще е тази изненада и подарък. За нея. Та досега Мирослав нито веднъж не и бе подарявал нещо, освен една роза за рождения и ден.

Тя дълго се чуди какво ли е намислил , какво ли би и подарил … може би ще бъде хубав телефон !?… Едва ли. Топло и хубаво палто. Не. Сигурно скъпа козметика …, или вечеря в скъп ресторант, за която тя мечтаеше …
Мислите за възможни подаръци я бяха обсебили тотално!
Замислена в предстоящата изненада тя неусетно достигна до края на своя маршрут. Слезе от автобуса и я лъхна студената декемврийска вечер. Вътре и беше топло. Сега студено навън, но мисълта за неочаквания подарък я стопли. Вървеше към квартирата си. Стигна пред блока. Качи се до вторият етаж. Отключи. Вътре всичко беше както го остави преди заминаването при родителите си за коледните празници. Реши да звънне на Мирослав. Нетърпелива беше. Набра телефонният му номер и зачака:

-Ало – чу в слушалката.
-Здрасти Миро, прибрах се-едва промълви тя.
-Чудесно, до 10 минути съм пред блока ти-отговори той.
Сърцето на Ивана биеше лудо. Тя очакваше любимия си, а също и изненадата. Застана до прозореца и очакваше колата му да спре отпред.
Фаровете блеснаха. Ивана веднага позна чакания автомобил.
Когато той и се обади , че е пред тях тя се разтрепери и трескаво започна да препуска по стълбите, влетя в колата. Искаше на секундата да узнае какъв е подаръка. Седна на седалката до него. Целунаха се. И Мирослав и подаде бяла кутия, завързана с червена панделка.
-За теб е-каза Миро.
Ивана беше нетърпелива и бързо я развърза. Отвори. Кукла.

Разочарована. Тя изхвърли куклата на улицата. Мирослав не очакваше тази реакция, но тутакси изхвърча да вземе кутията. Улицата беше заледена и приближаващ автомобил не успя да спре на време. Погуби живота на момчето на мига.

В деня на неговото погребение , Ивана ридаеше и плачеше неспирно. Притискаше куклата близо до сърцето си … в този момент куклата проговори „ще се омъжиш ли за мен“? Тя онемя и изпусна куклата, а от нея се търкулна кутийка с две халки!
автор: Благовест Кацарски

Изпращайте Вашите кратки разкази за публикуване на мейла за контакт.

Станете почитатели на Elitno.com във Facebook